Пътеписи

Будапеща, 17-20 юли 2006

Разказ с картинки от цикъла “Вещица в чужбина”

Пътуването до Будапеща бе планирано и замислено още зимата, януари месец някъде. Естествено си имаше и повод. Друго си е с повод 🙂 Повода бе концерта на Ерик Клептън.

Билетите за концерта купихме през Интернет от eventim.bg. Решихме да да се доверим за пътуването на WizzAir, като двата двупосочни билета ни излязоха всичко 174 евра. Не мога да се оплача от тях, въпреки, че два пъти правиха промени за полета ни обратно: веднъж промениха деня (от 19-ти на 20-ти) и веднъж часа (вместо за 20 часа – за 16,10). Но винаги ме уводомяваха с е-мейл и искаха да потвърдя, че приемам направените промени. Самолета им беше голям – AirBus. Това че не предлагат безплатна храна и напитки не представлява неудобство при такъв кратък полет – 1 час и 10 минути. Докато излетим, полетим малко във въздуха и вече кацаме. Предлагаха сандвичи, сладки неща, бира и безалкохолни, но срещу заплащане. В Будапеща се каца на Терминал 1, който не е 5та глуха, и е близо до основния Терминал 2. Така че ако трябва да идете до Будапеща – използвайте WizzAir.

17.07.2006

Полета беше ранен – 6,00 сутринта. Затова станахме преди първи петли – в 4,00. Направих сефтето на летенето със самолет – няма нищо страшно, мога всеки ден да летя :). Всичко беше нормално. Кацнахме в 6,10 в Будапеща (отчитайки часовата разлика). Поли закъсня малко с посрещането, но все пак дойде и ме затрупа с подаръци между които си струва да се отбележи жабата свещ и шапка не полу-, а мега-идиотка .. ама как да я опиша сега … все едно глава на лос с рогца .. ох трябва да я снимам. Взехме си билетчета за bus-трансфер до хостела, който си бяхме резервирали през Интернет – Station Guesthouse. Стоварихме се пред него, входа на “рецепцията” беше в гаража. Всъщност там си беше и самата рецепция. Вътре – тъмно и се носи странна миризма на … нещо в което не бихте искали да отсядате. Няма жив човек. Тъкмо се чудехме какво да правим и от дивана зад вратата, от едни завивки се излюпи много сънено момиче. Прие ни резервацията, но настаняването ставало чак в 11 часа. Оставихме си багажа и тръгнахме да се разхождаме заедно с Поли, която пристигна с градския транспорт. Този ден няколко пъти се разхождахме “надолу”, мислейки си че се движим “нагоре” по картата, докато придобием чувство за ориентация. Похвалното в Будапеща е че на всяка utca (малка уличка) и ut (по-голяма улица) си има табела с името и объркването е трудно, особено като засечеш че си на ъгъла на еди кои си две улици. Ориентирането в градския транспорт също е улеснено – във всеки автобус/метро си има светлинно табло и се изписва името на спирката на която спира и следващата спирка, в повечето ги обявяват и по високоговорители, но поне за мен беше трудно да схвана и разпозная произнесеното с написаното. На всяка спирка има разписание (по часове и минути) за всеки номер, който спира на тази спирка и имената на всички спирки от маршрута му.
Първата ни снимка в Будапеща, даже не знам какво е това зад нас.

Операта, като почти във всеки град – красива сграда:

Едвам отлепяхме ФЕНът от всеки плакат, който срещахме по пътя ни 🙂

Разходихме се още малко, хапнахме по пастичка в една сладкарница и тръгнахме обратно към нашия хостел да се настаним.
Влизаме в смрадливото “фойе”, където вече се разпорежда друга девойка. Малко по-светло е от 7 сутринта. Немърливата обстановка си е все същата, витае духа на Хипи-поколението, а вече сме 2006. Новата девойка ни обяснява, че има Проблем. Да не повярваш! Така и не разбрах точно, но или тези, които трябвало да освободят нашата стая не я освободили, или докато ни е нямало са настанили други в нашата стая, но факта че стаята която бяхме резервирали не беше свободна си оставаше. Предложиха ни решение – да идем за тази вечер в друг хостел наблизо, имало свободна стая за същата цена, а на другия ден ще се върнем обратно. Нямахме какво друго да правим освен да тръгнем към хостел Унгария. Жегата беше голяма.

Намерихме го, като първо го подминахме, но после се върнахме. Хостела ни се стори прекалено хубав, особено след гледката в предишния. Чиста стая, с чаршафи, гардеробче, столове, баня към стаята… Домакинята се оказа румънка. За съжаление нямаше места за следващите два дни през които трябваше да останем в Будапеща. Лелката каза че местата са заети, заради концерта на Роби Уилямс – Светло не повярва на ушите си 🙂

Настанихме се, починахме съвсем малко и пак тръгнахме да бродим из Будапеща.

Пеша стигнахме до един парк, който беше по-средата на пътя ни към центъра. В този парк се оказа Szechenyi Thermal Baths. Постройката е в стил нео-барок, построена е през 1913 г. Там се намират най-горещите и най-дълбоки извори с минерална вода в Будапеща. Вътре не ни дадоха да снимаме, не разбрах защо и какво точно крият. Искахме да снимаме във фоаето, където имаше страшно красиви мозайки, но изрично ни направха забележка.

Преминахме през Площада на героите. Построен е през 1896, за да отбележи 1000 годишнината на Унгария. В средата се намира 36 метрова колона, завършваща със статуята на Архангел Гавраил. От двете страни на колоната са разположени в дъги статуи на 14 исторически личности, изиграли роля в Унгарската история.


Обиколихме два-три магазина, в които Поли си беше набелязала покупки, а ние го играехме консултанти 🙂 Бяхме вече много изморени и седнахме край Дунав да изпием по една бира.

Вечерта ядохме на корабче на Дунава.

Унесени в сладките приказки и умората, не си преценихме точно времето и когато стигнахме до метрото се окза, че то вече не работи. За щастие в Будапеща има нощни автобуси, за закъснели като нас и прибирането ни беше нормално. Мисля, че си легнахме чак в 2 часа сутринта във вторник, а бяхме станали в София в 4 сутринта в понеделник.

18.07.2006

Станахме към 10 и нещо, защото в Будапеща се оказа, че освобождаването на стаите става в 11 часа, а не както е при нас в 12. Трябваше да се върнем в нашия хипарски хостел, където ако имахме много късмет, може и да не са ни освободили стаята още :). Предния ден когато се настанявахме домакинята на хостела ни каза, че може да отидем в хостела на дъщеря й, но Светло докато се разплащаше попита къде се намира, и тъй като не беше близо се отказахме да ходим да проверяваме. Събрахме си нещата и се упътихме към нашата Station Guesthouse. Естествено бяхме подранили и пак се наложи да почакаме. През това време се нагледахме на живописните обитатели на хостела. Бос англичанин седеше на бара и пише сутрешното си “кафе” под формата на бира. Осведомиха ни, че след малко стаята ни ще е готова. 3 закръглени момичета с раници на гърбовете и със спалното си бельо в ръце се дотътриха до рецепцията и започнаха да си търсят с нежелание друг хостел, защото в този нямаше места!!! След 15-тина минути ни поведоха към нашата двойна стая. После съжалихме, че не я снимахме, но явно сме били прекалено шокирани, за да се сетим. В стаята имаше само един мръсен матрак, поставен на нещо, за да не е на пода и едно паянтово шкафче. Това беше всичко. Вратата даже заключена не се долепваше плътно до касата, ми оставяше една доста голяма фуга. На стената имаше закачено нещо като килимче, което Светло от изследователска гледна точка повдигнал и прочел на стената надписа, в който се обяснявало какви неща са ставали на матрака и какво можело да се намери на него. По този повод се сетих за един приятел на брат ми, който не позволил на приятелката си да седне на седалката в колата на техен познат с думите: “Чеки да постелям един вестник, че ше прифанеш нещо”. Та на матрака в стаята по същия начин не можеше да му се вярва, че ако седнеш няма да забременееш. Докато гледахме шашнати, девойката от рецепцията каза че банята за момчетата е отсреща, а тази за момичета на горния етаж. А, да, и нали нямало да спим сега, тъй като все още не може да ни даде чисто спално бельо… Оставихме си багажа и излязохме. По пътя Светло предложи да попитаме все пак в един хотел, който бяхме видели наблизо колко е стаята. Хотела, който бяхме видели не работеше, но по-надолу от него имаше друг. Стаята беше 60 евро и имаха свободна двойна стая, но само за тази нощ. Бяхме съгласни на всичко, само и само да не се наложи да спим в онази хипария. Вече бяхме дали 10 евро депозит при резервирането он-лайн, но ги прежалихме. Върнахме се и ги попитахме дали може да отменим резервацията, казахе че няма проблем и бяхме свободни. Взехме си багажа и обратно в хотелчето, в което се почувствахме все едно сме се върнали в цивилизацията. Имаше си бели чаршафи, кърпи, баня само за нас… ех, лукс направо!
Слязохме към центъра и изпратихме Поли на гарата Келети пу.

Всичките им по-значими обществени сгради са произведение на изкуството. След това се запътихме да разглеждаме забележителности. Купихме си тридневна карта за целия градски транспорт и бяхме много мобилни и гъвкави.

Църквата Свети Матиаш – http://www.matyas-templom.hu/
700 годишната нео-готическа църква носи името на крал Matthias (1458-90). Когато турците окупират Двореца, през 1541 е била превърната в джамия, стените варосани и нарисувани със сцени от Корана. 20 години е отнело реконструирането и възстановяването в сегашния й вид. Даже и сега я оправяха нещо. На входа ми дадоха шал да се наметна, защото бях с потниче и голите ми рамене сигурно биха смутили … кого ли …



До църквата Свети Матиаш е паметника на Свети Стефан – първия крал на Унгария (1001-1038)

Пред тях с изглед към Пеща е Бастиона на рибарите с Рибарските кули. Носят името си, тъй като са построени на мястото на намиралия се по-рано там Рибарски квартал и Рибарски пазар. Построени са между 1895 и 1902 г в Нео-Готически и Нео-Римски стил с високи кули, оръдейни бойници и прилича на приказен замък. Седемте му кули символизират 7-те маджарски племена, които идват в Унгария през 896 г. Направо се почувствах като принцеса.

Гледката към Пеща. Виждате ли бутилката с вода вляво? Да не си вземате такава вода, Теодора или Тодора.. нещо подобно й беше името. Не стига че беше леко газирана, но на всичкото отгоре беше и кисела. Гадост. Ако ви прави впечатление, че съм с две различни потничета – не съм се преобличала за снимките, просто бяхме на това място и на следващия ден, но реших да го разкажа наведнъж.

Вече беше станало 16 часа и тръгнахме към хотела, за да се приготвим за концерта. Той щеше да се състои в Papp Laszlo Budapest Sportarena – http://www.budapestarena.hu/. И двете снимки на залата са от сайта й.

В 18 часа бяхме през залата. Досега на всички концерти ходихме в същия час, но тук заварихме много малко хора чакащи пред загражденията. Постояхме около 30тина минути и в 18,30 охраната отвори вратите и започна да пуска. И народа като се юрна тичешком … в първия момент ми се стори много смешно и странно … накъде са се разбързали … Чак след това разбрах. Ние влязохме най-спокойно. Светло се втурна веднага да си купи тениска. Избра си една L-размер. Влязохме в залата и тези които бяха направили спринтиращия бяг – бяха залепнали най-отпред. Е вече знам защо се тича когато си от първите 🙂 Но и нашата позиция не беше лоша. Между нас и сцената имаше само 3-ма човека. На нито един концерт на родна почва (Стинг, Питър Гейбриъл, Депеш Мод) не бяхме толкова близо до изпълнителя. Светката си облече новопридобитата фенска тениска, но се оказа че е по-як мъж, отколкото си мисли 🙂 и отиде да си я смени за ХL. Залата е огромна – от тази снимка може да си представите горе-долу колко. Сцената е в дъното.

Тъй като беше зала нямаше как да “поседнем на тревата” и стърчахме като побити камъни. Отвреме на време покляквахме все пак.
Точно в 20,00 излезе подгряващата група The Robert Cray Band.
Свириха 40 минути. В залата не беше горещо, имаше климатик, но 10 минути преди да свършат аз усетих как ми става лошо и ако продължа да стоя така ще припадна. Реших че ще клекна и ще се надявам да ми се размине, казах на Светло и го помолих да ми извади от чантата една от вафлите Мура, които носехме, за да я изям и да събера сили с нея. Народа не се блъскаше и около мен имаше достатъчно място, за да клекна. Не знам как съм изглеждала отстрани, а пък и точно в този момент хич не ме интересуваше какво впечатление създавам, клечейки и ръфайки вафла, докато подгряващата група свири. Те си завършиха изпълнението и започна пренареждането и подготвянето на сцената за Клептън. Аз клечах почти до последната възможна минута, преди да излезе той. В 9,10 започна същинския концерт. От тогава до края в 11 и нещо стоях, подскачах, танцувах, пях където знаех думите и въобще не ми стана лошо. По някое време стана някакво разместване на хората пред мен и между нас и сцената имаше само 2ма човека. Направо си бяхме на първия ред :)))) Както каза Ивелина Петрова в разговор по радиото “…той си стоеше на сцената като Бог и ние му се радвахме…” Биса беше само един (както е било на всички концерти преди нашия) и колкото и да се дра публиката и да пляска – втори нямаше. Излязохме културно от залата, но тъй като беше доста късно редовния градския транспорт не работеше, и не ни се чакаха нощните автобуси, хотела беше близо до залата и се прибрахме пеша.
Тези снимки не са правени от нас, но са от концерта.


19.07.2006

И днес не можехме да се излежаваме до късно, тъй като не знаехме дали ще може да останем в хотела. На рецепцията ни бяха казали, че има някаква надежда стаята да е свободна за днес, но можели да ни кажат със сигурност чак към 11 часа. А имахме и закуска, затова отидохме да закусим. Явно късмета ни вече беше проработил, защото се оказа че може да останем в хотела и тази вечер. Вече можехме да се успокоим и да продължим да разглеждаме Будапеща с пълни сили.
Запътихме се към хълмовете на Буда. Изкачихме се на Gellert hill, при Цитаделата – http://www.citadella.hu/index_eng.htm. Наблизо се намира и Паметника на Освобождението (става въпрос за освобождаването на унгарците от германците, осъществено от големите братя братушки). Тъй като на паметници от такъв род сме се нагледали решихме да го пропуснем.
Изглед от хълма – вляво Буда, в дясно Пеща, в средата Дунава и Светло 🙂

Сред многобройните магазинчета за сувенири открих следното нещо, което много ме разсмя. Снимката пак не е моя, тъй като тогава въобще не се сетих да го снимам, но открих в интернет че е имало по-досетливи хора от мен. Госпожи и господа, на вашето внимание – Последния дъх на комунизма. Консервиран. Не си спомням колко форинта беше.

Следващата ни спирка беше Замъка на унгарските крале. Може да видите цялата постройка снимана отгоре тук. Внушителна е нали.


На един от мостовете, за да видите горе-долу колко е широк Дунав. В дясно от мен в далечината се вижда Парламента, но за него после.

Базиликата Свети Стефан – http://www.basilica.hu/ (за съжаление все още не са си направили английска версия). Главозамайващ вид, пищна красота струи от цялата позлата, от червения мрамор, от статуите, формите.



За разлика от църквата Св. Матиаш, тук няма входна такса, нито ме накараха да се покрия с шал, тъй като пак бях с потниче.
В базиликата се намира и най-ценната реликва за католиците в Унгария – мимифицираната дясна китка на Св. Стефан. Може да я видите тук. За да може да я видите на място, трябва да пуснете монета от непомня колко форинта в един прорез, в следствие на което китката се осветява от лампа в продължение на 2 минути. След като изтекат двете минути пак не се вижда. Търговците вън от храма, а?!
Пак срещу известна сума пари може да се качите (пеша или с асансьор, таксата е една и съща) на предпоследното ниво на централната кула на базиликата. Отгоре се разкрива невероятна гледка. Съветвам ви да не се качвате пеша 🙂

Следва – Парламента на Унгария. Е Няма Такъв Парламент!!!


Една чужда, но внушителна снимка на Парламента тук.

На брега на Дунава, почти до Парламента имаше циментирани железни обувки… не се стърпях да не пробвам една:

Бяхме вече тотално скапани от разходки, жега и гледки. Още преди да пристигнем в Будапеща, Светло ми беше обещал да ме заведе да ям “супа в хлебче”. Първата вечер питахме на корабчето на което вечеряхме, но или не ни разбраха обяснението от вида на “soup in bread” или нямаха. Обиколихме доста улички и вече почти се бяхме отчаяли, че ще намерим ресторантчето от спомените на Светло, когато го намерихме (не знаехме нито името на улицата, нито името на заведението). Бяхме на върха на щастието си когато ни донесоха двете големи бири и двете супички. Супата беше много вкусна, малко по-сладка, отколкото е в нашата кухня, но превъзходна! Може да видите и колко съм изгоряла 🙂
Това беше края на деня. Това май беше и първата вечер, в който се прибрахме рано – в 23 часа.

За четвъртъка няма какво да разказвам. Изхарчихме си последните форинти. Размотахме се из центъра около 2 часа, после тръгнахме към летището.

Докато се разхождахме из Будапеща не можеше да не ни направят впечатление статуите на крави, разположени навсякъде из града. Проверих и се оказа че това било Парад на кравите, който гостува до 10 септември. Даже си има сайт – http://www.cowparade.com/. Имаше доста необичано поднесени крави. Една с почти отрязана глава не можах да я снимам. Снимахме само златната, кравата-инвалид и … разрязаната по дължниа 🙂



Явно някои от произведенията са шокирали местното население, защото не видяхме най-смелата – Топящата се Синя крава-сладолед.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*