язовир Доспат, 23 - 25 юни 2006

Пътеписи

язовир Доспат, 23 – 25 юни 2006

23.06 петък

Сборния пункт беше в офиса, в който работя. Трябваше да тръгнем към 18, но към 14 часа в София такъв пороен дъжд се изваля, че движението по улиците стана меко казано жгмъц. За да добиете представа за какво иде реч:

* горните две снимки са направени от потребител на форума Graphilla с nickname leviator

Мариета и Деница се добраха до мен чак към 17,45.
Докато чакахме Светло да дойде да ни вземе, пийнахме 2-3 глътки от офисното уиски за отскок и разведряване.
Държа да отбележа, че бутилките не бяха пълни 🙂

Към 19 часа някъде се натоварихме дружно в Голфито иии… потеглихмееее.
За всеобща изненада Светло беше взел термос пълен с….. е, не е топло кафе, както бихте си помислили… а с ледено студен джин с тоник :). Термоса с тази плънка бе поръчан ооооще като ходихме към Слънчев бряг за концерта на Стинг, но тогава слънцето си мислело, че се бъзикам… абе как ще се бъзикам с джина … 🙂 и така си и останахме без джин тогава. Но сегааа… 🙂

Пътуването мина безпрепятствено, и въпреки навигаторските ми умения не се загубихме по пътя. Винаги като пътуваме се чудя как да се ориентира човек по пътната карта, като по пътищата указателните табелки са такава рядкост! Все пак това е карта, а не кристално кълбо 🙂
Последната част от завойчестия път към Доспат ни дойде в повече, а на мен това дето беше в повече се опита да ми излезе от стомаха 🙂
Диска на Сантана допълнително увеличаваше тръпката 🙂 като прескачаше на места и издаваше някакъв ултра-пронизителен звук, нали знаете, има едни свирки, чийто звук само кучетата чуват. Е, според мен точно такъв беше и този звук 🙂 не че съм чувала другия.
Мариетка изуми всички ни като след Батак май беше, пътя се разклони, а нямаше никаква табелка, за да се ориентираме кой път е нашия, когато тя без капка съмнение каза “тука нагоре” сочейки единия (все пак само тя е ходила до Доспат, и то няколко пъти). Движейки се в указаната посока, наистина се оказа че това е пътя 🙂 Който познава скъпата ни приятелка знае защо това, че тя знаеше “на къде” ни шашна.
А, да – по пътя Светло видя една лисица, аз й видях само опашката, а Мариета въобще не я видя :))))

На входа на Доспат ни спряха полицаи да ни питат къде отиваме… 🙂 не можахме да измислим по-оригинален отговор от този, че отиваме в Доспат 🙂

Вилата я намерихме лесно. Разквартировахме се по стаите, след което се наместихме около масата, ракията и Юлиан Белчев се лееха… (за непросветените – на уискито J&B се вика Юлиан Белчев). И като се почна едно пиене и ядене (май пиенето вземаше превес) …

Неизбежно се стигна до музикалното оформление. А то се състоеше от много яката компютърна система на Виктор, марка – Packard Bell

(това не е скрита реклама, моля четящите, да не се замислят много, а да се затичат към ЕСКОМ, и да си вземат по 1-2-3 ноутбука от гореспоменатата марка, че да има и други такива пиршества, предварително благодарим за спомоществователството, айде народе – не останаха). Тонколонките на Ради, марка JBL (и това е страшна марка, но не е задължително да си ги купувате, защото не ги продаваме ние), дадоха по-мощно звучене на хитовете от 60те, 70те, 80те… ииии … по-специално на Роксет… защо им отделям специално внимание ще попитате, е, сега ще ви разкажа.

(Бележка на автора: По обясними причини към тази случка снимков материал няма.)
Вече не си спомням към колко часа (примерно към 3 след полунощ) отивам до тоалетната, като казвам на Светло (един безплатен съвет – винаги казвайте на някого къде отивате, в някои случаи помага). Влизам в тоалетната на втория етаж, заключвам вратата, приключвам там каквото правя, тръгвам да излизам, завъртам ключа, за да отключа и….. найн… нище… не превърта, стига до положение 10 часа и повече наляво не се върти… Започвам да му прилагам всякакви хватки: на дясно, навътре, малко нагоре, нежно, търпеливо, вадя го, слагам го, пак въртене, гледам го умолително, вече почвам да се панирам леко; заболяват ме пръстите…
А долу през това време бичи яко Роксет – нито да викам, нито да удрям по вратата, !кой пък ще ме чуе!, най-много да събудя децата, които си бяха легнали (чудно как спяха в тая дъндания). Разглеждам прозорчето на банята – то е с мрежа, пък и съм на втория етаж… не мога да скоча!
Продължавам врътките с ключа …. неще тъпия ключ да превърти и това си е, вече не на шега се ядосвам … Абе знам че по някое време Светло ще се сети за мен и ще тръгне да ме търси, но “по някое време” въобще не ми се струва толкова скоро, колкото ми се иска в момента, тоест СЕГА!
Пак се напъвам с ключа, като единствения резултат е че вече си говоря с него, по-точно само аз му говоря, на онзи добре известен ви цветист, каруцарски език, в точен превод е нещо подобно: ” …. @%^&%$&%@W$@#%&%$&U&F&Y%&%**#%#…”, но поради липса на близка рода от двата пола, го проклинам да му изсъхне вратата, да му ръждяса ключалката, зъбите да му се изтрият… и в тоя дух, но ефекта е че само се Афектирам още повече.
Стърча озверяла до мивката, слушам Роксет, почти разревала се (хубаво де, не беше почти), когато чувам че в коридора се трополи, тоест има жив човек отвън, започвам да думкам по вратата …. иии … това е края, защото се оказва че Светло е дошъл да провери къде съм изчезнала, мушвам ключа под вратата и той ме СПАСИ!!! (До края на престоя ни не успях да се заключа пак)

Долу гаврътвам още малко ракия, само и единствено като лекарство за нервите ми. Вече ни се доспива и решаваме да си лягаме. Светло подсеща представителките на женския пол, че физзарядката е в 6,00 на двора – голи до кръста, но те нещо недочуват.

24.06 събота

Естествено никой не стана за гимнастика, камо ли пък Светло.
Закусваме кой каквото може да яде. Някои се оплакват от главобол.
Най-почитаната вещ е кафеварката, около която се извива опашка. Слънцето пече отдавна.
Към 11,30 започваме приготовления за тръгване към язовира, където щеше да се състои пикника и риболова. Да се организират 16-17 човека не е лесна работа ви казвам. Към 12 и нещо се натоварваме по колите… и тръгваме.. спираме след няколко метра до едно магазинче, откъдето се оказва че рибарите трябва да си купят стръв. Червеите нещо май стачкуваха, защото бая време чакахме.
Към 13 часа под строи (4 коли със софийска регистрация) тръгнахме към така дълго мечтаната полянка до язовира.
Страшни врътки из Доспат, после из гората, излизаме на едно пътче, което видимо си е само за една кола, и на места трябва доста голяма фантазия, за да си представиш как се разминават 2 коли. Първата кола е на Люси, ние сме в последната (както каза малкия Ники – щото сме бавни). На един завой, както си караме в индианска нишка – изскача една Лада ли беше… с доста голяма скорост за завой и такъв тесен път и просто неминуемо се хаква странично в колата на Люси.

Удара беше лек, щетите се виждат на снимката. Останаха няколко човека с Люси да чакат полицията, а всички останали се упътихме към онази полянка до язовира, нали се сещате, дето сме тръгнали за нея … от има няма 2 часа…
Сега вече ние сме първата кола, кара се внимателно, за да не изскочи още някой местен джигит. Мариетка разпознава полянката.
Спираме, разтоварваме се, оказва се че навън е станало доста студено и няма слънце, но ние сме доволни че най-после успяхме.

Обаче някакви гадни облаци са надвиснали и тъкмо разстилахме одеалата …..

… и започна да вали.

На бързи обороти прибрахме всичко, натоварихме се на колите и айде обратно.

Минахме покрай нашите хора, полицията вече беше дошла, тъй че ние продължихме към вилата.
Дъжда естествено спря още докато слизахме по пътя. Паркирахме се до вилата, слязохме, започна се умуване какво да правим. Виктор застъпваше тезата, че то и във вилата си е добре, ще си запалим скарата, ще опечем месото и ще си пием кротко в градинката. Обаче се реши че не сме били 200 км, за да си седим във вилата и пак се яхнахме на колите да ходим към язовира, на друга полянка.
Пак парада на Софийските коли премина през Доспат … Карахме по пътя по който дойдохме от София и свърнахме в едно малко коларско пътче без асфалт, което започваше с доста рязък наклон … не знам колко метра минахме, надали са били повече от 50, когато спряхме, тъй като пътя ставал невъобразимо стръмен и хич не е подходящ за коли. Е да, но тоя път беше по-тесен и от оня предния.
Трябваше на заден ход да излезем от там откъдето влязохме. Дали нашия шофьор беше печен, или нашата кола беше най-малката.. но ние успешно излязохме.

Някои от другите коли се наложи да бъдат малко подбутнати по нанагорнището. От снимките ви става ясно какво беше положението. Станахме за смях на едни баби, които кротко си копаеха квот-там-копаеха.

Като излязохме от дяволския път Виктор обяви, че повече няма да обикаля като гламав с колата, вместо да си почива и запраши обратно към вилата.
Ние останахме с мнозинството, а и рибарите бяха решени да хвърлят днес въдиците, ако ще да се намокрят до кости. За трети път се устремихме към язовира със същите намерения, като предните два 🙂 Този път благополучно стигнахме до брега, където имаше не лоша полянка с голяма трева.
Някои членове на екипа не особено сполучливо слязоха на полянката, но това се отрази само на светлите им панталони

Отъпкахме тревата в кръгче, постлахме си одеалата, извадихме такъмите, направихме няколко кадъра,

… полежахме малко и позяпахме …

… някои поседяхме и позяпахме…
…. и има-няма така 10-тина минутки и пак започна да вали :)))))
Щеше да бъде много трагично, ако не беше адски смешно.
Вече бяхме като в казармата – разпъвахме лагера и го събирахме за отрицателно време. Но рибарите казаха – Не, ние от тука не мърдаме. Оставихме ги да си ловят риба на спокойствие, щото докато бяхме при тях не ни идеше отвътре да пазим тишина.

Върнахме се във вилата, където Виктор беше страшно доволен, че ни вижда и че е станало точно така, както той ни е казал 🙂 (тирадата продължи доста, все в този дух).
Не знам колко часа беше станало.. сигурно 15 часа… Бяхме изгладнели, затова нападнахме салатата и се облизвахме за предстоящата скара.
Трябваше само да запалим дървените въглища в барбекюто и да метнем кебапчетата, кюфтетата и пържолите.
С отговорната прометеевска задача по запалването доброволно се зае Чавдар.

Оказа се че разпалването на дървени въглища само с вестник … не е лесно. След доста усилия, пушеци, духане, 1/3 изпръскан дезодорант, около 300 грама ракия (Виктор и Светло категорично се възпротивиха да дадат последната бутилка с ракия, готови бяха да се бият за нея), конферентна връзка с Варна, с бащата на Мариета, на тема “как се палят дървени въглища”, търчане за съчки около вилата, и изгорени 3 таблоидни ежедневника от по 24 страници :)))) Чавдар обяви, че тая работа без спирт за горене нема да стане. Готови на всичко (без ракията) само и само да се запалят проклетите “антрацити” аз и Светло намерихме единствения магазин в Доспат за домашни потреби, в който имаше ценния спирт за горене. На връщане към вилата даже се хванахме на бас колко спирт ще изхаби Чавдар, преди да се запалят въглищата (аз изгубих, но няма да казвам какви бяха залаганията). Дадохме спирта на подпалвача (не на Райхстага) и ……. абе по едно време се запалиха пущините :).

Настана едно цър-пър … ум да ти зайде, а от миризмата вече ни се подгъваха краката.
През това време малкия Ники се вълнуваше от собствените си проблеми, които се въртяха около правенето на кюфтета от дървени въглища, които явно му споряха, защото често с гордост показваше на майка си колко са му черни ръцете. Друго негово любимо занимание беше играта с маркуча на външната чешма. След поредното предупреждение от майка му да не се мокри и категоричното му изявление, че внимава и няма да се намокри, той така завъртя крана, че от маркуча бликна един гейзер, който му скрои гаден номер и бе виновен за мокрото положение в което изпадна и последвалите възпитателни мерки на които бе подложен.

Хапнахме по едно, две кебапчета, поляхме ги с бирка … какво му трябва повече на човек.

Е, няма да ви казвам че от време на време прокапваше от небето, но едно такова лежерно, и незаинтересовано, че не сме ставали от масата, въпреки че в един момент се засили да вали по-сериозно, и народа се зае да прибира и да мести седянката вътре, при което Чавдар обяви, че няма да седи отвън сам и да пече пържолите, на което пък Виктор репликира че кво толкова, може и той да влезе, само ще излиза за малко да ги обръща :))))
Вътре веднага направиха четворка белот, а крайния резултат беше – победа за Вие (Ние да ме извинят, ако е било обратното :).
Светло се сети за джина от термоса и го подкарахме и него.
Освен месните зеленчуци, трябваше да се пекат и едни други зарзавати – чушки и тиквички. Чавдар (познат също като Прометей) пресметна че наличните дървени въглища не са достатъчни и някой трябва да иде да купи още едно чувалче. Единствения шофьор, който не беше зает с някаква страшно значима дейност и не беше пил се оказа Тони. Тя обаче беше шофьор без кола и трябваше някой от мъжете да жертва колата си.
Докато пътувахме преди седмица и нещо за Слънчев бряг, Тони ни развличаше с разкази за шофьорския си опит, за всички случаи когато разни тъпанари са й се пречкали на пътя, как обича да взема завоите на 4-та скорост, как като е набрала скорост и ненадейно изникне светофар с предпочитания към червения цвят е по-добре да мине, отколкото да спре … затова Светло нямаше никакви опасения давайки й ключовете от колата си, но за всеки случай я придружи 🙂

Към 18,30 Мариета обяви че иска да се разходим и тръгнахме – Великолепната четворка – на разходка.
Светло не си беше допил джина, затова си го взе с чашката. Надали на местното население им се е сторило странно, че на улицата, 2 жени с фотоапарати се мъчат да снимат мъж, който се опитва да не бъде сниман, докато пие нещо от някаква пластмасова чашка, и всички дружно се превиват от смях и хълцат истерично … веселба.

Изядохме по един сладолед за изтрезняване и се добрахме пеша до язовира, доста близо до нашите рибари. Ние ги виждахме, но те не знаеха че точно това сме ние. Облаците се бяха разкъсали и слънцето пак печеше.
Поседнахме на тревата и настана фотосесия.

Една мравка бе принудена да позира, лазейки по тревичка, която Светло държеше, докато Мариета безмилостно я щракаше, даже я накара да направи шпагат. Природозащитниците могат да бъдат спокойни – мравката избяга жива и здрава, ако се обади за хонорара – ще й го пратим.

Незнайно как по някое време се озовах на Светло на раменете, въпреки протестите ми. Той много добре знае че не обичам така, защото ме е страх че ще падна. Но опиянена от високото и разредения въздух горе :))) след подстрекателства от публиката изкарахме с пълно гърло песента на Цеко Сифоня, “… защото Цеко Сифоня е ебаааааати пича…”

Мариета и Деница си умираха от смях за моя сметка. Както по-късно вечерта разбрахме сме привлекли вниманието на нашите рибари (не знам с какво :), и те незнаейки че това сме ние, правили коментари от типа на “Тая кака ако падне ще хване сома” (къв сом, кви 5 лева :))))

Май към 8 часа се прибрахме във вилата. По същото време се върнаха и рибарите, които бяха уловили … 5-6 костурчета, най-много им вървяло на слънчаци (така ли се казваше тая риба), но по закона на Мърфи – тя не става за ядене. Този път вечеряхме в градината. Имаше мач (не ме питайте кои са играли) и трябваше да се гледа. Все пак хората работят в компютърна фирма и бяха мега подготвени. Носеха екран и мултимедиен проектор. Стана перфектно, даже имаше предложения да се прожектира на стената на съседната сграда (Банка ДСК), но нямаше да успеем да вземаме такса от всички зрители. Пържолите свършиха за отрицателно време.

Стана студено, а и бяхме по-уморени от вчера, затова си легнахме съвсем културно към 12 часа. Останаха само най-върлите фенове.

25.06 неделя

Трябваше да тръгнем по-рано, защото автобуса на Деница за Варна потегляше в 13 часа от София. Въпреки това се замотахме нещо, а и спирахме по пътя 2 пъти да снимаме.

Спомняте ли си Мосфилм?

Нямахме много време в аванс, затова ни бяха отказани всякакви спирания за пиш-пуш паузи. В 12,50 благополучно бяхме на Централната автогара и Деница бе качена на автобуса.

Уточнителени бележки:
– Споменатите в разказа часовете са само ориентировъчни, с цел хронологично описване на действията. Не претендирам да са точни.
– С алкохола не е злоупотребявано, въпреки честото споменаване на различни алкохолни напитки 🙂

Малко снимки, които нямаше как да вмъкна в сюжета:

Всички драматични събития, които ни се случиха, бяха случайни и нямат нищо общо с името на улицата на която се намираше вилата: