Не се смятам за любител на екстремните спортове, но имам един покорен връх в тази посока – скок с бънджи. Веднъж. От Аспаруховия мост във Варна. От 52 метра височина с главата напред. Завързана за ластично въже. Да, отдолу не са скали, а вода, но не мислете, че това улеснява или подпомага психически скока.
Да се върнем назад във времето. Случи през 2003 година. Заминахме за Варна с двама мои приятели, момче и момиче, които тогава все още бяха само гаджета (сега са щастливо семейство с 4 деца). Спокойно, скачането с бънджи не води непременно до 4 деца.
Тръгнахме с ясната цел да скочим от моста. Не помня кой даде идеята, но надали съм била аз. Интересното е че бях твърдо убедена, че искам да скоча и нямах никакви притеснения. Имам някаква мания да летя, да гледам земята от високо, и все още искам да скоча с парашут.
Естествено не казах на майка ми предварително какво възнамеряваме да правим във Варна. А сега вече аз съм майка … та в този ред на мисли – Деца, ако четете това и някога тръгнете да скачате с бънджи, моля ви, кажете ми, или поне ме вземете с вас :)!
Превъртаме до паметния ден… беше 7 септември (така пише на снимките). Трябва да е било топло. Обаче на моста духаше много. На завет под тентата на клуб Адреналин чакаха и други хора и не помня поредността по която сме скачали. Измериха ни колко тежим на едно кантарче, подписахме декларации, че не страдаме от сърдечни заболявания и знаем какво правим. Предупредиха ни изрично, че след като ни сложат коланите и направят инструктажа и да се откажем – няма да ни върнат парите :).
Сложиха ми коланите, накараха ме да си вържа косата и започна инструктажа. Последните думи бяха: “Когато те качим на парапета на моста (въжето беше вързано за краката ми и не можех сама да се кача) и всичко е готово, и чуеш “Скачай” – скачаш. Колкото повече стоиш на моста и гледаш надолу, толкова по-голяма е вероятността да не скочиш.”
Винаги съм била убедена и 100% сигурна, че ще скоча, когато е ставало въпрос за бънджи скокове. Докато не се качих на моста вярвах, че най-страшния момент ще е точно този – когато съм на парапета и гледам надолу. Нищо подобно! Няма нищо страшно тогава, стига да не се страхувате от височини. Затова когато ми дадоха сигнал – СКОЧИХ!
И тогава започна невъобразимото. Чувството, което ме обзе беше Безмерен ужас. Тялото ми летеше надолу и нямах никакъв контрол над това стремоглаво падане. Цялото ми същество се опитваше да се дръпне назад. Физически се стремях да се отдалеча от това долу. Мозъкът ми знаеше, че съм вързана, че няма да си разбия главата, но тялото ми вземаше превес и не се съобразяваше с никакви мисли. Някои викат докато летят надолу, а аз не можех и звук да издам. Бях се вцепенила. Вярвате или не през следващите дни имах мускулна треска от скока.
Успокояващото е че всичко това трае само няколко секунди и когато стигнах най-долната точка, въжето ме дръпна, тялото разбра, че е вързано и няма да стане на палачинка и спря да се съпротивлява.
Когато движенията на ластичното въже поутихнаха, спуснаха спомагателно въже, с което ме издърпаха и готово – пак бях на моста 🙂
Дали бих скочила пак? С бънджи може би Не! Но бих искала с парашут. Както казах в началото – не съм любител на екстремните преживявания! 🙂