Alissaa

Концерта на Ерик Клептън в Royal Albert Hall

16.05.2009 (събота)

Без малко да изпуснем самолета още в София. Лита се обади да ни предупреди да не минаваме по Цариградско шосе, защото има голямо задръстване. Когато Неви мина да ни вземе с такси и споделихме с шофьора информацията за Цариградско, той каза, че преди час е минал от там и всичко било наред. Оставихме се на неговата преценка (грешка!) и когато стигнахме на Орлов мост … задръстването нагоре по Цариградско се виждаше и с просто око. Шофьора предложи да минем през Ботевградско шосе и после през циганската махала. В това време звънна Дианчето и каза че се намира някъде в задръстването. Стигнахме на летището 15-20 минути преди да затворят check-in-a. Успяхме да се чекираме и зачакахме последния член от групичката. Почти в последния момент дойде и Диянчето и излетяхме без особени перипетии.

Кацнахме на летище Gatwick. Моите очаквания не бяха за толкова голямо летище, но то наистина е грамадно в сравнение с всички на които съм била до сега (кхъ-кхъ…. София, Варна и Будапеща 🙂 Според официалната информация е второто най-голямо летище в UK и десетото най-натоварено летище в света (в което се убедихме лично при излитането обратно за София). Сигурно около час се промъквахме из разни коридори, слизахме по стълби, возихме се на някакви “ескалаторни” пътечки, даже и на влакче, като целта беше да намерим Gatwick Express, с който да стигнем до станцията на метрото Виктория и от там до хотела. Хубавото е че има указателни табели и всичко се намира, само да гледаш и внимаваш. Купихме си двупосочни билети и както отбеляза габровската душа – “още не сме дишнали лондонски въздух, а вече изхарчихме 120 лева”.

Лондонското метро е много добре организиран и бърз начин за придвижване. За наш късмет 3 от линиите на метрото (Circle, District и Jubilee) бяха затворени за събота и неделя, поради ремонтни дейности и трябваше да правим доста врътки в неделя, за да стигнем до исканите от нас места.

Слязохме на станция Виктория и намерихме хотела ни без проблем – Quality Crown Hotel – Kensington (4*). Стаите бяха хубави, но клаустрофобично малки, не знам дали всички са били такива, но нашата имаше и странна засечка в единия край. Пространството в банята също беше минимално – широка колкото е широка ваната и в двата края тоалетната и мивката. Въобще не се оплаквам от стаята, просто размера й ми направи впечатление. Това беше първия хотел, в който отсядам и в който освен сешоар, имаше ютия и дъска за гладене (което за една жена е от жизнено важно значение). На тръгване от България въобще не се бяхме сетили за несъвместимостта между българските щепсели и британските контакти (за волтажа пък съвсем)… Но все пак успяхме да заредим мобилните си телефони в банята, където се оказа, че контакта за ел. самобръсначки е с правилния (за нас) брой дупки. За съжаление пресата за коса, която носех въобще не поиска да загрее и бретона ми нямаше идеалния кралски вид.

Другото нещо, което видях за пръв път в хотел беше – Trouser press (преса за гладене на панталони). Беше закачена за стената в коридорчето. Не може един джентълмен, да ходи с измачкани панталони и с крив ръб на тях! Слагаш панталона сгънат по ръбовете, затваряш пресата, натискаш копчето отгоре и след известно време … мухите могат да се порежат, кацайки на ръбчето на панталона ти. Жалко че бяхме само с дънки … 🙂

Бяхме се разбрали след 30 минути да се срещнем във фоайето на хотела и започна първата ни разходка из Лондон.

И през двата дни, в които се разхождахме пеша из улиците на Лондон не ни напусна странното усещане, че нещо в движението на колите не е наред. Непривично е да се движат колите в платното срещу теб и от ляво да няма шофьор. Всеки път когато пресичахме улица на която няма светофар, изпадахме в стрес, чудейки се от коя посока ще ни връхлети кола.

Навярно не сме първите шашнати туристи и затова хората са изписали върху платното, където се пресича с бяла боя указателни надписи и стрелкички в коя посока да гледаш за коли (Look right –> или <– Look left), но навика си е навик и аз поне винаги гледах в обратната посока, въпреки надписа и стрелката.

Минахме покрай офиса на EMI

Купихме си кафе и сандвичи от Starbucks и влязохме в Kensigton Gardens, за да си намерим удобна пейка, на която да седнем да се подкрепим. Парка Kensigton Gardens е разположен на 111 хектара и е част от Кралските паркове. Намерихме си пейка до Кръглото езеро, където необезпокоявани си плуваха патици и лебеди.

Няколко гълъба веднага надушиха, че сме добри души и ще падне пир с трохи и наобиколиха пейката ни. С един от по-безстрашните станахме приятели, даже яде от ръката ми. След като хапнахме – изпонаснимахме всички гълъби, патици, лебеди и други птици, които видяхме.

 

Продължихме разходката си из Kensington Gardens и стигнахме до статуята на Физическата енергия. След няколко снимки пред нея, забелязахме, че алеята в дясно води до нещо величествено, зад който се вижда кръгъл купол. Неви заподозря, че може да е Royal Albert Hall и се запътихме натам. Наистина се оказа това.

 

Първо излязохме на Prince Albert Memorial. Принц Албърт е бил съпруг на кралица Виктория, умира от тиф на 42 години. Мемориала е отворен през 1872 и е завършван 10 години. Официално наименуван ‘Prince Consort National Memorial’, възхвалява викторианските постижения и страстите и интересите на принц Албърт. Четирите мраморни фигури поставени във всеки ъгъл представляват Европа, Азия, Африка и Америка. Изпълнението е в неоготически стил. Позлатената статуя на принца седи в средата под навес и гледа на юг към Royal Albert Hall.

 

Royal Albert Hall – Първоначално е бил замислен от принц Албърт като сграда, в която да се изнасят не само концерти, но и да се състоят изложби, изложения на стоки, научни конференции и демонстрации. Плановете потъват в забвение след преждевременната му смърт. Royal Albert Hall е открит през 1871 от Кралица Виктория и е посветен на принц Албърт. В началото залата е трябвало да бъде с вместимост 30 хил. места, но поради финансови причини местата са намалени на 7 хил. Днешните противопожарни изисквания намаляват числото на 5 500.

Бяхме платили билетите през Интернет и трябваше да си ги вземем от касите на залата. Оказа се, че трябва да дойдем в деня на концерта към 18 часа, за да ни дадат гривни, с които ще ни пуснат да влезем в залата, и които след края на концерта можело да заменим за оригиналните билети. Разбрахме и че сме правостоящи, въпреки че в писмото за платените билети имаше обозначени места с номера.

Докато обикаляхме да намерим информация за билетите ни, прочетохме че във вход 6 (входовете са 12) се продават тениски и сувенири на Ерик Клептън. Като истински фенове, дадохме лептата си и се брандирахме за утрешния концерт.

До Royal Albert Hall се намира Royal College of Organists (Кралския колеж на органистите). Много красива сграда. Решихме да пратим Делян да учи тук, но след кратък семеен съвет се отказахме, заради довода, че няма да можем да му купим орган, да се упражнява вкъщи. След разходката в неделя му избрахме друг колеж – Imperial College – лошо ли ще му е да стане империалист 😉

Лондонските кученца с кралско потекло не ходят боси:

Вече бяхме получили покана от приятел на Дианчето, да посетим Hard Rock Cafe и тъй като бяхме приключили със задължителните задачи, решихме да намерим кафето. Като поразпитахме няколко пъти случайни минувачи, накрая го намерихме. За наш ужас, пред кафето се извиваше достойна за комунистическо време опашка и нямаше никакви изгледи да успеем (без изгубването на маса време в чакане да ни дойде реда) да влезем или резервираме за по-късен час. Служител от кафето настани едни от първите на опашката, на които им беше дошъл реда на бара, с уговорката до час да успеят да седнат на маса…. Отказахме се… Минахме и през Рок магазина, но нищо не си купихме.

Спуснахме се надолу по Old Рark Lane. Минахме през New Zealand War Memorial, направен от 16 бронзови стълба, във формата на кръстове, забити под ъгъл в земята и гледащи на юг. Посветен е на трайните връзки между Великобритания и Нова Зеландия, както и на жертвите от двете страни по време на войната.

Видяхме на картата, че наблизо е Бъкингамския дворец и тръгнахме към него. Кралицата я нямаше на балкона, а отпред стояха на стража обикновени войници, в обикновени униформи, вместо онези с червените ъъ…. мундири и големите черни калпаци.

Срещу Бъкингамския дворец се намира Мемориала на кралица Виктория:

Минахме през Green Park и продължихме към Piccadilly circus, където имахме среща с приятелка на Дианчето.

Следващото ни организирано от Дианчето пътуване ще е до Уимбълдън. Нямам претенции кой ще играе, стига единия от двамата да е Рафаел Надал (Vamos Rafaaaaa….)

Piccadilly circus е нещо като Попа в София :), но само “нещо като”, други прилики няма.

На Piccadilly circus се намира и една прекрасна статуя с коне. Когато се снимахме пред нея не знаехме какво представлява всъщност, но да е жив и здрав Интернета, той знае всичко 🙂 Оказа се че това са били “The Horses of Helios” – Конете на гръцкия бог на слънцето Хелиос, които са теглели златната му колесница, с която е обикалял небето.

Пак бяхме огладнели и трябваше да намерим къде да вечеряме. Оказа се трудна работа, в някои заведения нямаше места, в други цените бяха височки (добре че имат навика да обявяват менютата с цените на видно място пред заведенията), в трети музиката дънеше толкова силно, че трудно щяхме да осъществим “спокойна вечеря и сладки приказки”.

При лутането ни из уличките се натъкнахме на това:

Това е … пишкалник, писоар за мъже. Сложи ли са го на улицата, за да предотвратят директните действия на английските фенове на бирата и други алкохолни напитки , когато получат обаждане от природата – the call of nature 🙂

Докато обикаляхме се нагледахме на странно изглеждащи моми-англичанки. В първия момент си помислихме че имат абитуриенски бал (ако такова нещо съществува при тях). Бяха облечени в нещо средно между официални рокли и “официални” униформи на проститутки. После срещнахме и други групички от момичета, като облеклото им варираше от някакъв вид унифицирани тоалети (клин с дълга тениска по тялото, на дължина горе-долу покриваща задните части, и това облечено от момичета с “пълнички” фигури), през антенки и рогца по главите, до еднакви тениски, на гърба на които пише “Hens on tour”. По време на вечерята ни беше обяснено, че “It’s OK here”, те просто така си ходели по баровете, и често правели моминско парти на някоя бъдещата булка и се обличали откачено.

Накрая ни излезе късмета в италианско ресторантче (мечтата ми за fish and chips в мазна хартия все още си е мечта … може би другия път). Докато ни дойде реда за масата към нас се присъедини и Жоро (приятел на Дианчето – той ни светна за поведението на момите-англичанки) – много готин човек и голям образ. Сега като проверих, се оказа, че ресторанта е бил на Leicester Square, където е центъра на Лондонските кинозали, а около самия площад на земята са сложени плочки с отпечатъци от ръцете на известни кинозвезди.

След вечерята бяхме тотално скапани от умора, но все пак направихме още една разходка, за маршрута на която вече нямам спомени. Целта беше да стигнем до спирка на автобус или метро, за да се приберем. В една от уличките подпийнала компания от младежи се забавляваха, като бяха увързали свой приятел (може би), останал само по боксерки, с някакви найлонови ленти за един стълб … Последното метро е в 00,30, а ние се оказахме на станцията 5 или 10 минути преди това. Естествено не бяхме единствените и след чакане пред автоматите за билети и безуспешната борба автомата да приеме кредитната карта на Неви, един чичко от охраната, който се опита да ни помогне и видя че искаме да си платим, но не можахме, ни каза да влизаме без билети иначе изпускаме последното влакче. Хванахме го естествено и тъкмо се зарадвахме на спестените пари, когато се зачудихме как ще излезем (без билет не може да минем през загражденията). Слязохме на нашата спирка и …. наистина нямаше как да излезем. Там също имаше служители на метрото и прескачането от 4ма души, надали щеше да мине незабелязано от тях. Наложи се да обясним ситуацията, попитаха ни от коя спирка сме се качили, не разбрах дали се свързаха с онзи чичко за потвърждение, но ни пуснаха да излезем без да ни глобяват.

Изминахме пътя до хотела без никакви премеждия.

17.05.2009 (неделя)

Уговорката беше за среща в 9 часа сутринта във фоайето на хотела. Станахме без никакви проблеми още към 8 и нещо (тренирани от Делян). В цената на стаите ни не беше включена закуска и решихме да прескочим предлаганите срещу заплащане english или continental закуски в ресторанта. Вместо това се настанихме в приятното лоби на хотела и закусихме с френско-италианска закуска (кроасани и капучино).

Времето навън си беше типично Лондонско – дъжд, който ту …аха да спре, ту се усилваше. Поизчакахме да свърши с демонстрацията, но накрая се предадохме и тръгнахме въоръжени с чадъри. От хотела учтиво услужиха с чадър на Дианчето (след като ги попитахме дали случайно не им се намира чадър за обща употреба).

Купихме си карта за метрото за целия ден, иначе щяхме да останем без крака. Споменах ви в началото малко за метрото, ето сега и снимки. Докато се возихме с метрото, на станциите непрекъснато повтаряха: “Mind the Gap”, което страшно се набива в главата.

 

 

Днешната обиколка трябваше да включи Парламента, Уестминстърското абатство, мостовете по Темза и каквото друго успеем по пътя.

Първо направихме едно голямо пазаруване в магазин на Next. Даже Светльо бе обзет от шопинг треска и още по пътя са закачи за едни дизайнерски очила:

Вече имахме среща с приятелка на Неви и трябваше да побързаме. Минахме през площада Трафалгар и покрай намиращата се там Колона на Нелсън:

 

 

 

The Household Cavalry Museum:

На табелката в дясно пише: “BEWARE Horses may kick or bite! Thank you” … да няма после оплаквания от ухапани или ритнати, но въпреки това доста хора се снимаха в близост до конете, и даже ги пипаха.

И покрай 10, Downing Street:

Това е била една от любимите играчки на Светльо, но в реален размер (когато бил малък майка му донесла такова автобусче-играчка):

Друго странно изглеждащо превозно средство за туристи:

Това е бусчето-амфибия на London Ducktours. Обиколката с него включва забележителните места из Лондон по улиците, после влиза и плува в Темза.

Стигнахме до срещата с Мария (приятелката на Неви), хапнахме по един сандвич в кафе Nero, гледайки Big Ben през прозореца и продължихме.

Точно пред Уестминстърското абатство имаше стачкуващи, които призоваваха Британия да поправи историческата си грешка с Тамилите в Шри Ланка.

Парламента. Традиционно красива сграда, за разлика от нашия.

Отправихме се към Темза. Минахме по Westminster Bridge, отзад се вижда The London Eye:

Лондонското око като се гледа отдалече все едно въобще не помръдва, но всъщност се върти бааавно-бавно. Издига се на височина 135 м и се движи със скорост 26 см в секунда. Едно пълно завъртане трае 30 минути, а в кабинките могат да се поберат 800 души едновременно.

След като подминахме окото, се заредиха разни чудаци, костюмирани от шантаво по-шантаво с едничката цел да привлекат вниманието на хората и ако успеят – да им измъкнат малко дребни.

Това в саксията в ляво е глава на човек.

Пресякохме обратно Темза по Golden Jubilee Bridges. Минахме покрай традиционен английски pub и ни се допи бира, но се ограничихме само с картинка на бира 🙂

Как стигнахме до London bridge не мога да опиша. Мария ни водеше, взимахме метро, мотахме се по улици, даже питахме за посоката … и накрая стигнахме. А трябваше да стигнем до London bridge, за да може да видим от него Tower bridge. Нямахме време да стигнем до самия Tower bridge, защото времето ни притискаше. Трябваше да се върнем до хотела да оставим покупките си, да се облечем с фенските тениски за концерта, и към 18-18,30 да сме в Royal Albert Hall, за да си вземем гривните, с които да влезем. Много духаше, дъжда спря по обяд, но вятъра не.

Пред залата бяхме някъде към 18.50, вече имаше опашки от чакащи да влязат, но придвижването стана бързо. Сложиха ни гривните, които се оказаха хартиени. В началото даже се усъмнихме, че може случайно да се скъсат. След края на концерта, когато се опитахем да си ги свалим разбрахме, че въобще не е много лесно да бъдат скъсани. Имаха втъкани в хартията текстилни нишки, което правеше случайното им скъсване невъзможно и затрудняваше нарочното им скъсване 🙂

Оборудвани с гривните влязохме и започнахме да се изкачваме по стълбите и да търсим нашите места. Вървяхме, вървяхме, етаж след етаж. Стигнахме последния възможен, който беше нашия. Констатирахме че “Местата” ни, всъщност са с номера, само за да ограничават бройката на правостоящите хора горе на тавана, не че имахме въобще места. Принципа беше “кой превари, той завари”. Останала беше само една пролука, на която имаше двама човека, другите бяха изпозаети вече. Но пък каква Гледка се откриваше към залата…

С кръгчето в дясно съм означила мястото, от което гледахме. Падахме се точно в дясно, отстрани над сцената. Сцената е пред органа.

Страшно величествена зала. Със Светльо вече бяхме ходили на концерт на Ерик Клептън в Будапеща, затова за мен самия концерт не беше голямо преживяване, но посещението на концерт в такава зала си струваше. Пожелавам на всеки, който все още не е ходил в Royal Albert Hall да иде, няма значение събитието, залата е важна, но ако и събитието е важно – изживяването ще бъде незабравимо!

Горната снимка не е правена от нас (взех я от сайта на залата). Много се ядосвахме, че не си взехме фотоапаратите. Никой не ни пребърка, опипа или прояви интерес какво носим. Фотоапаратите ни не бяха професионални и нямаше да излязат кой знае какви снимки, но можеше да поснимаме. Сега разполагаме само със снимки от мобилните телефони на Дианчето и Светльо.

Залата, когато пристигнахме (имахме съмнения, че ще се напълни):

Естествено тя се напълни:

След “подгряването” на The Arc Angels имаше пауза, докато подготвят сцената и оборудването за Ерик Клептън. Светльо и Дианчето отидоха да потърсят от къде бихме могли да се снабдим с нещо ободряващо за пиене, а ние с Неви останахме да пазим завзетата територия. След около 10тина минути нашите хора се върнаха, като Светльо ходеше бавно, със странна походка. Като се приближи извади от тесните джобове на дънките си две бирени шишета (от по 330 мл), скрити под не много широката му тениска. Умряха от смях, разказвайки ни как по принцип било забранено внасянето на чаши с течности, камо ли стъклени бутилки в зоната, в която бяхме ние. Но нашето неустоимо момче, примигнало няколко пъти безпомощно със сините си очи на жената, която се явявала като разпоредителка за нашия етаж и тя “разрешила” внасянето на забранените неща, стига да са скрити и тя да не ги видела. Тук вече изобретателността на Светльо била поставена на изпитание – къде да скрие две бутилки (макар и малки), когато е облечен с тениска с къс ръкав и не особено широки дънки… Е, справи се момчето 🙂 … без инциденти!

Две снимки от самия концерт, просто за придобиване на идея как се вижда от там, където стояхме:

Концерта както и предния път протече без изненади, бяхме видели предварително set-list-а от концерта в Дъблин, биса беше само един и той се знаеше предварително. Клептън не направи и най-малък опит за контакт с публиката и без излишни емоции изсвири парчетата, които очаквахме.

Ще си позволя да предада думите от един отзив за концерта, който прочетох: “Ерик Клептън и Royal Albert Hall си пасват толкова добре, колкото ръка в ръкавица”. Признавам – наистина е така. Достолепието на залата и забележителния 64-годишен Slow Hand са нещо което трябва да се види и чуе.

След концерта си взехме билетите за спомен и се прибрахме пеша до хотела. Поседяхме в лобито на по бира, фъстъци и чипс и се прибрахме по стаите с уговорката утре сутринта да сме в 3,05 на рецепцията. В 3,15 си бяхме поръчали такси да ни закара до станция Виктория.

Светльо нави будилника на телефона си, за да се събудим в 2,45. По едно време се сети, че часовника на телефона му е по българското време и уж го коригира. Добре че си наредихме багажа преди да си легнем…

По някое време през нощта звъни хотелския телефон до мен. В чуденето си кой се е объркал да звъни по никое време вдигнах, а отсреща се чува гласа на Неви, която ми казва, че сме си поръчали събуждане по телефона и ни чакали долу. Помислих че се шегува, защото не се бяхме уговаряли така вечерта и казах че и ние идваме. Когато погледнах телевизора (на хотелския телевизор имаше дисплей с часовник), часовника му показваше 3,12… О Ужас! $%#%$^%^&^#$#$@ (Сега си спомням как сутринта преди всяка сватба Хю Грант и Скарлет от “4 сватби и 1 погребение” се събуждаха в последния момент, обличаха се с бясна скорост и тичаха, за да не закъснеят и през цялото това време … fuck-ваха – eй така се чувствахме и ние в този момент.) Телефона на Светльо въобще не беше звънял. Скочихме направо в дрехите, взехме багажа и препуснахме към рецепцията. Най-бързото ставане и изнасяне от хотелска стая в историята. После Светльо разкри защо всъщност телефона не ни събуди – ние си легнахме към 12 и нещо, телефона е показвал 2 и нещо, в опита си да го свери по английското време, Светльо въвел 12 вместо 00. Така че телефона всъщност нямаше вина.

Напъхахме се в таксито и тръгнахме към станция Виктория. Шофьора ни беше адски приказлив тип, няколко пъти ни попита сигурни ли сме че има влакче за летището толкова рано сутринта… Закара ни до един от входовете, който беше затворен. В 3.40 вече слязохме пред входа, който беше отворен и се забързахме да хванем влакчето, което по наши изчисления трябваше да тръгне в 3.45. На коловизите имаше строени два Gatwick Express-а, но нито един не се канеше да тръгва скоро. На таблото пишеше, че първия ще тръгне в 4.30.

След внимателно проверяване на информацията, разбрахме че грешката пак е наша. Първото влакче тръгва в 3.30 (бяхме го изпуснали), второто в 4.30 и чак след 5,00 са на 15 минути… Нямаше как, трябваше да се чака, а на станцията не работеше нищооо, от което да си купим кафе. Нямаше и пейки. Нямаше и кошчета за боклук (не си спомням кой обясни, че нарочно са махнали кошчетата в метрото, по летищата и гарите, за да не изкушават терористите да слагат бомби в тях). Към 5,00 бяхме на Gatwick airport, не знам колко време ни е отнело докато стигнем до check in гишетата. Самолета по предварителната ни информация излиташе в 6,30, но на таблото пишеше, че ще излети в 6,55 и добре че беше така. Всички пътници, които излитат със самолет на EasyJet се нареждат за чекиране на една опашка, независимо за къде летят. Не знам колко самолета на EasyJet излитаха сутринта, но опашката беше огромна, извита на 5-6 дълги коридорчета (англичаните много обичат да си подреждат опашките в коридори с помощта на железни прегради и ленти). Наредихме се и ние, хубавото беше че имаше и доста гишета, които обслужваха пътниците. Времето напредваше бързо, ние на опашката не чак толкова бързо. Успокояващото беше, че кога наближи часа на даден полет, един служител започва да вика с пълно гърло пътниците за съответния полет и ги пропуска най-отпред. Стигнахме накрая до заветното гише, където служителката поиска да се увери със собствените си очи, че ръчния ни багаж влиза в железните контейнери, които определят мерките за ръчен багаж на съответната авиокомпания (на софийското летище лелката също ни попита дали багажа ни влиза в тези неща, но след устното ни потвърждение, че сме го пробвали и влиза ни пусна). На Неви куфарчето беше с колелца и тя не успя да го напъха напълно и цербера отсече: “Чекирате багажа” (което при нискобюджетните линии означава и плащане на такса). Тук обаче се намеси нашият Мъж и взе работата в свои ръце. Набута всички куфари в желязната мостра (естествено един по един ) и успяхме да минем. Следваше опашката за проверката на ръчния багаж и на нас самите. Отново изгубихме доста време. Светльо и Дианчето ги върнаха, защото прозрачните им пликчета с козметиката и разните там шишенца били много големи, да се върнат и да си вземат по-малки от един човек, който ги раздаваше в началото на опашката. В на Светльо пликчето беше и моята козметика. Конфискуваха ни една опаковка, защото била над 100 мл (въпреки че течността вътре беше наполовината). Светльо мина, но видяха нещо съмнително в багажа на Дианчето и я задържаха. Накрая й конфискуваха комплекта за нокти, за да не вземе да превърти от всички тия проверки и да наръга стюардесата с пиличката. Багажа на Неви също го били прегледали основно (тя беше на друга опашка) и с една кърпичка забърсали вътрешността на куфара й. Имаше още една проверка, която ние тримата успяхме да избегнем, но Дианчето си събу обувките и ги гледаха на скенер. След всички тези размотавания бяхме на ръба на критичното време за самолета. А още не бяхме пили кафе… Качихме се на самолета и долетяхме до София без инциденти.

Благодаря на Дианчето, за цялостното иницииране, организиране и резервиране.

Благодаря на всички участници за прекрасното преживяване, споделената емоция, страхотното настроение и чудесните спомени!