13 юни (събота)
Сватбата на Деси и Беноа
Плана си е план и когато алармата звънна в 3.15 сутринта трябваше да ставаме, въпреки че не ни се ставаше. В 4,00 се бяхме строили на пътя и чакахме Дени да ни вземе с колата.
По пътя не се случи нищо интересно, поспахме колкото можахме и в 11,30 GPS навигатора ни доведе в Saint-Offenge-Dessous. Намира се в департамент Savoie, регион Rhоne-Alpes, югоизточна Франция. Не знам дали е градче или селце, води се commune (най-малката административна единица във Франция, въпреки че аз под комуна друго си представям). Според данни от 2006, населението е 581 човека.
Филип (бащата на Беноа) дойде да ни вземе от църквата, до която стояхме единствено ние, други хора не се виждаха и ни ескортира до къщата им. Много красиво място, бих искала да имам къща там, тъкмо ще сме близо до френските роднини. Зелени поляни, планини наоколо, малки китни къщички, големи пространства и много чист въздух.
При пристигането ни заварихме Деси и Беноа изтупани в официалното сватбено облекло. Наетият фотограф ги чакаше, за да ги заведе на специално подбрани места за официалните снимки. Светльо, който се води “баща и майка” на Делян, естествено веднага се сприятели с Антоан и почти до края останаха неразделни. 
Докато изгладим сватбарските се облекла и похапнем нещо малко – дойде време за първата церемония – гражданския брак.
Младите пристигнаха тържествено пред кметството:
Селцето може и да е комуна, но си има кметство, където се състоя церемонията. Мосю Саркози наблюдаваше от стената цялото събитие.
Нямаше лигавщини от рода на “…Както този пръстен няма край, така и брака ви да бъде вечен…” (каквито се наблюдават при нашите сватби). Водещия церемонията (в началото мислехме, че това е кмета, но впоследствие разбрахме, че кмета отсъства и е упълномощил чичото на Беноа да извърши церемонията) разказа накратко кои са младоженците, с какво се занимават родителите им, даже им прочете части от френския “семеен кодекс”.
Оказа се, че за изненада на Деси, и на всички присъстващи българи, са поканили от близко селце една жена, която е българка, за да ни превежда всичко, което се случва по време на бракосъчетаването. Или света е малък, или българите са навсякъде 🙂
Щастливият, изтупан Антоан, имащ възможността на присъства на сватбата на родителите си:
На вашите екрани – Мосю и мадам Masson:
От кметството процесията тръгна към църквата. Разстоянието не беше голямо и всички отидохме пеша, както се казва – “зад ъгъла, малко по-надолу”. 
Трима мъже край кметството на сянка.
За първи път присъствах на църковен католически брак и ми беше интересно.
За съжаление тук никой не превеждаше и единственото което разбирах, когато свещеника говореше бяха имената на младоженците и “Алелуя”. Когато влязохме в църквата и седнахме на пейките, на всяко място за сядане имаше оставена напечатана ъъъъ… как да я нарека… – “програма на церемонията”.
Вътре бяха написани по хронологичен ред нещата които ще се случват, имената на речите и текстовете на псалмите, които ще се пеят. Първата разлика с православната церемония беше, че всички седят, дори на младоженците донесоха столове. Те седят, отчето нещо им говори… ние слушаме. По едно време излезе едно момиче отпред на нещо като трибуна с микрофон и започна да пее. Акомпанирше й импровизиран “оркестър” с цигулка и китара. Всички станаха и започнаха да пеят заедно с нея. Затова беше напечатана програмата – гледаш вътре текста на съответния псалм (въобще не знам дали така се казва) и пееш. Хареса ми че всички от публиката участват в церемонията, при нас няма такова нещо. И така до края – отчето отпред им говори, после пак песни, по едно време и младоженците четоха нещо, че даже и кумовете, които бяха 5-6 човека. След около 40 минути се оказаха най-накрая и венчани.
Младоженецът не изнесе булката на ръце нито след гражданската церемония, нито след църковния брак. Не видях и да се настъпват (но във Варна със сигурност няма да му се размине на Беноа).
И накрая цялото семейство Masson.
Уморения от толкова емоции шафер Антоан заспа в удобната прегръдка на чичо Светльо:
Сега трябваше цялото селце да отпразнува събитието и да бъде почерпено. Имат за целта специална зала, в която се събират по различни поводи.
Имаше хапка-пийка, традиционни за сватба. Пийването естествено беше по френски маниер, разбирай пунш и шампанско (не проумявам какво му харесват на това газирано вино).
Бавно и полека се приближавахме към официалната вечеря, която щеше да се състои само за приятелите и роднините в една от залите на казино Grand Cercle, което се намира в Aix les Bains, най-близкото градче до Saint-Offenge-Dessous. Казиното е построено през далечната 1850 година, когато България все още е била под турско робство! В Aix les Bains се намира и Lac du Bourget, най-голямото и най-дълбоко езеро във Франция.
Вечерята мина забавно. Братята и приятелите на Бен не ни оставиха да скучаем. Бяха приготвили мултимедийни презентации, разказвайки ни в снимки и с голямо чувство за хумор, как е минал живота на Бен и Деси докато се срещнали. Бяха подготвили и няколко игри, в една от които Българския отбор спечели 🙂
Яденето естествено се различаваше коренно от това, срещащо се по нашите традиционни български сватби. Първо имаше нещо като шведски бюфет (разликата с шведската маса е, че при бюфета не си взимаш сам, а има сервитьори, които слагат в чинията ти, каквото си харесаш от масите), и сред месата и салатите имаше и пъпеш. Дано не се бъркам, но след това ни поднесоха … сладолед от круши (по пожелание го заливаха с някаква алкохолна заливка), последван от основното ястие от телешко и завършека беше със сирена.
На французите не им се разминаха едно-две български хора, но им беше забавно и почти всички младежи се хванаха на хорото и преплитаха крака до края.
Към 1 часа след полунощ всички членове на българската агитка бяхме тотално уморени и едва държащи се на крака и с отворени очи. Все пак бяхме станали преди 22 часа и пропътували към 700 км. Едва дочакахме сватбената торта, извинихме се на младоженците и родителите им и отпрашихме да спим.
14 юни (неделя)
На сутринта ни чакаше разваляне на сватбата и дояждане на всичко, каквото е останало от вечерта. На терасата в къщата на родителите на Бен се подредиха няколко маси и заприиждаха вече само най-тесния кръг роднини.
Тесен, тесен… около 30-тина човека. Тук е момента да ви споделя за задушевния френски обичай “Целувки за поздрав”. Целуването във Франция е като дишането, просто не може да не се целуват. Познати, непознати, роднини, мъже, жени… всички се целуват за здравей, за добро утро, за чао. И сега си представете ситуацията как сутринта се появявате сред 10-тина хора и се започва: “цунк”-“цунк” с всички. Най-накрая се добирате до кафето и сядате да закусите, мислейки си че сте изпълнили задълженията си. Но в момента в който се появи някой, който досега не е бил там – пак скачате и нали помните … “цунк”-“цунк” … ако са двама-трима … не трябва да се излагаме… накрая вече се правех на разсеяна и май пропуснах да се понацелувам с няколко от гостите.
Помогнахме колкото можахме с унищожаването на хранителните запаси, но ни чакаше обратния път към Париж, защото Дени трябваше на другия ден да е на работа. Сбогувахме се с прекрасните домакини Жоел и Филип. Те не знаят български, но все пак: Merci beaucoup за гостоприемството ви, за лъчезарните ви усмивки и за начина по който ни накарахте да се чувстваме като част от вашето семейство.
Преди да се качим в колата нацелувахме всички за довиждане, което не беше лесна работа.
На излизане от селцето видяхме указателна табелка за събитието от предния ден.
И през двата дена беше голяма жега, но по пътя към Париж ни заваля дъжд, после попаднахме в адско парижко задръстване и чак към полунощ успяхме да се приберем.