9-11 август 2013 г.
Попадайки на сайта на Старите къщи веднага пожелах да ги посетя заради гледките от снимките, които бяха сложили.
От две години се опитвах да резервирам, но винаги всичко беше заето. Миналото лято останахме сами, без двете деца и трябваше спешно да се поглезим някъде през почивните дни. Къде … къде … пак се сетих за Старите къщи. Звъннах и отново нямах късмет – всичко заето. След 5 минути обаче ми звъннаха те с информация, че все пак имало една свободна къщичка, която даже не фигурирала в сайта. Била малко отделена от основния комплекс, “при еленчетата” :). Като човек, който не е ходил, това че е до еленчетата – нищо не означаваше, но се съгласих.
В един прекрасен петък, веднага след работа потеглихме. Започна да се здрачава, когато подминахме Асеновград. Оставаха някакви си 28 км или измерено във време около 40 минути. Излязохме на един по-тесничък път и като започнаха едни завои, а наляво, а надясно. От едната страна в един момент се показа пропаст, ама такава … страшно стръмна и бездънна. Като прибавим и тъмнината – усещането за екстремно преживяване напълно ме обзе до степен, че започнах да се страхувам, че колата ще се подхлъзне и ще се затъркаляме там някъде надолу… бррррр….
Накрая стигнахме табелка за Старите къщи, заради която трябваше да изоставим тесничкия асфалтов път, за да тръгнем по едно… безкласно пътче, тип коларски път.
Покарахме предпазливо, тръгнахме по една малко стръмна отсечка, която се оказа задънена, а GPS-а обяви, че сме стигнали. Напрегнахме логика, двигател и усет и се добрахме до заветните къщи.
Рецепцията беше на бара в ресторантчето. Вече може и да е отделно. Настаниха ни малко встрани от основния хотелски комплекс, в отделна къщичка. Тя се оказа над оградено място, което се обитава от елен, сърна и две кози, нещо като ултра-мини зоокът.
Вечерта не можеха да се видят никакви гледки, затова оставихме стаяването на дъха за сутринта.
Обихавахме само първия етаж на къщичката и вътре всичко беше дървено. Леглата, шкафчетата, “тапетите”… много уютно, като хижичка. Имахме си и балкон, с маса и две пейки.
Запознахме се и със съседите:
Много са дружелюбни, позволяват да бъдат галени.
Закусвахме в двора при невероятната. гледка. А мекиците… грамадни и вкусни.
Тръгнахме да се разходим, но не бяхме сериозно подготвнени за горещия августовски ден. Изгоряхме на слънцето!
Белинташ, въпреки че се вижда, е далеч от Старите къщи и не ви препоръчвам да тръгвате с мисълта за лежерна разходка, надявайки се да стигнете до него. Доста ходене ще падне.
Чолаковата чешма
Докато се разхождахме стигнахме до Кът за отдих Чолакова чешма. Не се срещат често неща, направени от хора, просто ей така, безкористно, за да ги използват други хора, без печалба, само за едната благодарственост. Кътът е построен от братя Христо и Райчо Чолакови и е доста голям, събира 70-80 човека. Освен чешмата, има и голяма камина-барбекю, маса с пейки за сядане. Браво на братя Чолакови!
В басейна не влязохме – не остана време от разходки 🙂
Основният хотелски комплекс се пада под нивото на пътя.
Има няколко къщички, които са над основния комплекс и на нивото на пътя.
Цените в ресторанта бяха нормални. Около Старите къщи има още две-три къщи за гости, които също имат свои ресторантчета и може да разнообразите с похапване и при тях.
Мястото е много подходящо за деца.